Постоянно чуваме тези думи... Надявам се.. Да се надяваме... Надеждата крепи човека... Надеждата умира последна...
Близки и далечни хора все ни хранят с надежда. Но най-вече ние - самите себе си.
А случвало ли ви се е да погледнете надеждата от по-друг ъгъл? Сигурно помните древногръцката легенда за кутията на Пандора, където били заключени всички човешки злини. И когато жената, ръчкана от любопитство, я отваря, всички злини излетели навън. Тя побързала да я затвори, но в кутията останала само надеждата. Вероятно сте я чели, но някакси сте пропуснали, че и надеждата е била една от многото човешки злини. Прочетете я внимателно. Никъде не пише, че злините са се измъкнали навън, а надеждата се е вмъкнала вътре. Тя просто е била там. И бих добавил - тя е най-голямата злина. Защо? Защото с другите така или иначе нещата са ясни - болести, смърт, завист, злоба... Но надеждата? Тя те държи между земята и небето, висиш в безтегловност. И понеже не е ясно, ти все се надявасш, надяваш...
Буда е казал: "Надеждата води до страдание! Имай предпочитания - нямай надежди!" Раликата между двете? Огромна е! Надеждата те обвързва, предпочитанието - не.
Но и това е веще повод за друг разговор.